Един като Човешки Син

Влизането с вяра в Най-святото място на небесното светилище било осъществено за ранните адвентисти посредством едно правилно разбиране на човешкото и божественото естество на Христос.

Неуспеха да се следва светлината на Третата ангелска вест оставил Адвентния народ през 1856 г. в Лаодикийско състояние. Апелът на Верният Свидетел започналда изпитва вярващите по отношение на различни точки, които разкривали точно какави идоли скриват лицето на Исус от тях.

През 1888-1895 г., Господ, в свота велика милост, изпратил вест чрез старейшините Джоунс и Уагонър, която трябвало да насочи погледите на Адвентния народ отново към Исус, за да престанат да се осланят на закона като средство за спасение. Тази вест представяла вечното евангелие, което разкрива истинското положение на Божия Син на равенство с Неговия Баща като такова, което Той не притежава по заслуги и по силата на някакви постижения, а по силата на факта, че е Син и като такъв е унаследил всичко от Него. Това е единствената вярна основа за представяне на положението на Христос като Човешки Син. 

Отхвърлянето на дадената през 1888-1895 г. вест, било равносилно на разпъване на Божия Син от народа на остатъка. Неизбежната последица от това отхвърляне била затвърждаването на Адвентния народ в Лаодокийското състояние на морална голота и слепота и неспособност да се вижда истинската идентичност и характер на Божия Син. Сред основните заблуди навлезли като естествен резултат от това са "Ежедневната"  като означаваща службата на Христис в небесното светилище, вместо такава, която означава езичеството - това довело до промяна в тълкуването на пророчествата от буквален към метафоричен подход, а в последствие подменило цялата пророческа рамка на адвентизма. Учението за триединен Бог като омега развитието на алфа ереста на Келог замъглило персоналностите на Отец и Сина като действителни Баща и Син. В последствие това подготвило пътя за едно силово превъзвишаване на човешкото естество на Христос, за да остави Божия народ на остатъка без Давидовия ключ, който държи чрез вяра отворена вратата към Най-святото място чрез стълбата на истинското човешко и божествено естество на Христос.  

Уошбърн, Лонгакър и Андреасен са представители на онази влиятелна прослойка в църквата, която искала да се придържа към историческите корени на адвентното учение, но в един силов контекст, който бил резултат от отхвърлянето на вестта за оправдание чрез вяра, дадена през 1888-1895 г. При това положение, тяхното звънко алармиране можело само да осигури сигнал или диагноза, че църквата се е отклонила от автентичните учения дадени на народа на остатъка, но не и да предостави лекарството за отстъплението. Така макар да не бил съгласен с промените по отношение на разбирането за човешкото естество на Христос, намиращи се във "Въпроси върху доктрината"  Андреасен, в своето настояване за връщане към разбирането за паднало естество на Христос в един силов контекст, подхранван от човешките представи за стойност, дествително създавал впечатлението, че Христос е служител на греха.

Давидовият ключ можел да бъде върнат на народа на остатъка само чрез завръщане към учението за Христовата праведност преподавано през 1888-1895 г. Робърт Уиланд и Донал Шорт създали условия точно за това, но с цената на презрение и отхвърляне. Така победата на Христос в човешко естество била единствено на основата на доверието Му към Неговия Баща, наречено в Писанието "вярата Исусова". Такава основа обаче предполагала връщане към разбирането за истинската синовност на Христос.

Божественият модел в отношенията на Бог и Неговия Син възстановява напълно Давидовия ключ за народа на остатъка. Също така, когато Христос е напълно представител на Своя Баща като роден Син, Той може да свидетелства за характера на Отец с едно легитимно свидетелство, за да ни увери, че жертвата на Бога не идва в отговор на някакво Негово изискване за проливане на кръв поради нарушения Му закон, а за да ни достигне в нашето греховно мислене, в което е внедрена фалшивата система за справедливост на Сатана. Така човешкият Син наистина е уверението, че Бог и Христос винаги са били с човечеството по силата на един вечен завет.