Триединството заличава жертвата на Божия Син

Публикувана Май 29, 2017 от Деян Делчев в Изобличаване на Триединството Намерени: 969

Ако желаем животът ни да бъде основан на "Канарата" която е Христос, ще трябва с молитва и посвещение да изучаваме всеки ден Божието Слово, за да позволим на нашия небесен Баща да ни разкрива принципите на Своето царство.

И така, всеки, който чуе тези Мои думи и ги изпълнява, ще се сравни с разумен човек, който е построил къщата си на канара; Мат. 7:24

  Симон Петър в отговор каза: Ти си Христос, Синът на живия Бог. Иисус в отговор му каза: Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, а Моят Отец, който е на небесата.   А и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тази канара ще съградя Своята църква; и портите на ада няма да й надделеят. Мат. 16:16-18

Личността на Божият Син е самата основа, както на индивидуалния живот, така и на живота на църквата. Всяка друга основа ще се окаже несигурна, в кризите на живота ни. Значимостта на правилното възприемане на Христовата личност е от решаващо значение, защото животът ни изцяло се оформя от представата ни за Него (2 Кор. 3:18).

Джоузеф Харви Уагонър (1820-1889 г.) - бащата на вестителя на оправданието чрез вяра Еллет Уагонър (1855-1916 г.) в своята книга "Изкуплението в светлината на природата и откровението" издадена през 1884 г. (Намира се също и в “Ревю  Херълд”, 10 ноем.1863 г.) показал как  учението за Триединството отрича смъртта на Божия Син на Голгота:

Божествеността и предсъществуването на нашия Спасител се доказват най-ясно от тези Писания, които Го назовават “Словото”. “В начало бе Словото и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. То в начало беше у Бога. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало” Йоан 1:1-3. Това изразява ясно една предсъществуваща Божественост. Същият писател казва отново: “Това, което беше отначало….. Словото на живота”, 1 Йоан 1:1. Това, което Йоан нарича Словото в тези пасажи, Павел нарича “Сина” в Евр. 1:1-3. “Бог… в края на тия дни говори нам чрез Сина, Когото постави наследник на всичко, чрез Когото и направи световете, Който, бидейки сияние на Неговата слава и отпечатък на Неговото същество, и държейки всичко чрез Своето могъщо слово”. На други места в това послание същата издигната личност е наречена Исус Христос. В тези пасажи намираме изразена Божествеността или “по-висшето естество” на Нашия Господ. Наистина езикът не би могъл по-ясно да я изрази; затова не е необходимо да посочваме друго свидетелство, за да я докажем, бидейки достатъчно доказана вече. Първият от горните цитати казва, че Словото бе Бог, а също и че Словото беше у Бога. Сега това няма нужда от доказателство – наистина е самоочевидно – че Словото, което е Бог не беше Богът. И тъй като има само “един Бог”, терминът трябва да се използва по отношение на Словото в подчинен смисъл, което се обяснява с това, че Павел нарича същата предсъществуваща личност Божий Син. Това утвърждава и Йоан, казвайки че Словото “беше у Отец”, 1Йоан 1:2, както и наричайки Словото - “Неговият Син Исус Христос”, стих.3. закономерно е Синът да носи името и званието на своя Баща, особено когато Бащата Го прави Свой изключителен представител пред човека и Го облича с такава власт – “чрез Когото направи световете”. Това, че терминът бог е използван в такъв смисъл се доказва и от Павел, който цитира Пс.45:6,7 и го прилага за Исус: “Твоят престол, о Боже, е до вечни векове,… затова Боже, дори Твоят Бог Те е помазал с миро на радост повече от Твоите събратя” Евр. 1:8,9 [KJV]. Тук званието на Бога се прилага за Сина и Неговият Бог Го помазва. Това е най-високото звание, което Той може да носи и то очевидно е използвано тук в смисъл, подчинен спрямо прилаганото му за Неговия Отец. Като се твърди, че тази издигната личност е дошла на земята и е обитавала в човешко тяло, което е изоставила в часа на смъртта си. Но Писанията учат, че тази издигната личност бе същата, която умря на кръста. И в това се състои безмерната жертва, направена за човека – чудната Божия любов и унижението на единствения Му Син... ( стр.152-154).

На мнозина ще се стори непочтително да се говори така за учението за Триединството. Но мислим, че те трябва да погледнат предмета в различна светлина, ако желаят спокойно и искрено да изследват доводите, които ще представим. Знаем, че пишем с най-дълбоко чувство на благоговение към Писанията и с повишено внимание за всяко учение от Писанията, и всеки факт в тях. Но благоговението към Писанията не е задължително да включва благоговение към човешките мнения за Писанията.

Целта ни не е да представяме някакъв довод по отношение на учението за Триединството извън рамките на предмета, върху който разсъждаваме, а именно – Изкуплението. А ние положително желаем да предоставим решението на въпроса на всички, които внимателно ще прочетат нашите забележки със стремежа да се освободят от предразсъдъци, ако за жалост имат такива. Несъстоятелностите на Тринитарианците, които трябва да се посочат, за да освободим библейското учение за изкуплението от опетняванията, на които дълго е било подложено, са закономерното следствие от тяхната богословска система.

Много богослови наистина мислят, че Изкуплението, с оглед на издигнатостта и ефикасността му, почива на учението за Триединството. Но ние не можем да видим някаква връзка между двете. Напротив, застъпниците на това учение наистина изпадат в затруднение, което изглежда са решени да избягнат. Затруднението им се състои в това: те приемат отричането на Триединството за равнозначно на отричане на божествеността на Христа. Ако случаят бе такъв, би трябвало да се придържаме към учението за Триединството възможно най-твърдо, но случаят не е такъв. Тези, които са прочели бележките ни върху смъртта на Божия Син, знаят, че ние твърдо вярваме в Божествеността на Христа, но не можем да приемем идеята за Триединство така, както е поддържана от Тринитарианците, без да се откажем от твърдението си за издигнатостта на Жертвата, направена за нашето изкупление. И тук се вижда, колко забележително съвпадат най-пълните крайности в богословието. Крайните тринитаристи и крайните унитарианци се срещат и са съвършено единни по отношение на смъртта на Христос – вярата и на едните и на другите се числи към социнианството.

Унитарианците вярват, че Христос е бил пророк, вдъхновен учител, но просто човек, че смъртта Му била само смърт на едно човешко тяло. Тринитарианците поддържат, че под термина “Христос” се разбира две разграничими отделни същества: едното е човешко; другото – второто лице в Триединството, което обитавало в плътта за кратък период, но не би могло да страда или да умре; че Христос, Който умря, бил само човешкото естество, в което Божествеността е обитавала. И двете групи имат човешко приношение и нищо повече. Без значение колко издигнат е бил предсъществуващият Син; без значение колко славен, колко могъщ или дори вечен; ако само човешкото е умряло, жертвата е била само човешка. И що се отнася до заместническата смърт на Христос, това е социнианство. Затова е правилна забележката, че учението за Триединството понижава Изкуплението, почивайки единствено на базата на едно човешко приношение. Няколко позовавания ще покажат правилността на тези твърдения (стр. 164, 169).

Надяваме се, че сме показали до пълно убеждение на всеки един, който “трепери пред словото” на Господа, че Божият син, Който бе в началото, чрез Когото световете са направени, претърпя смърт за нас; често повтаряните заявления на богословски писатели, че просто едно човешко тяло е умряло, са доказани от Писанията като неистинни. Тези писатели взимат учението за Триединство за своя основа и приемат, че Христос е второто лице в Триединството и не може да умре. Освен това, те приемат, че смъртта не е прекрачване на живота; и между двете небиблейски предпоставки те се въвличат в редица затруднения и зареждат учението за Изкуплението с необосновани противоречия. Не бихме влизали ненужно в противопоставяне спрямо религиозните чувства на никоя класа, но за да изчистим учението за Изкуплението от последиците от тези предпоставки, сме принудени да отбележим някои от известните доводи, предявявани в полза на доктрината за Триединство. В “Наръчник за Изкуплението” 1 Йоан 5:20 се цитира като съдържащо най-решаващо доказателство за Триединството и за Върховната божественост на Христос. Там се твърди, че той е наречен “истинският бог и вечен живот”. Целият стих гласи така: “Знаем още, че Божият Син е дошъл и ни е дал разум да познаваме истинния: и ние сме в Истинния, в Сина Му Исуса Христа. Това е истинският Бог и вечен живот”. Човек трябва да е силно предан на една теория, за да прочете този стих и да не види разграничението, съдържащо се вътре между истинния Бог и Божия Син.Ние сме в истинния” Как? “В Сина Му Исуса Христа” Разграничението между Христос и истинния Бог е най-ясно показано от собствените думи на Спасителя в Йоан 17:3 ”Да познаят Тебе, единия истинен Бог и Исуса Христа, Когото Си изпратил”.

Голямо ударение се поставя на Ис. 9:6, като доказващо Триединство, което още цитирахме като отнасящо се за нашия Първосвещеник, Който проля кръвта Си за нас. Застъпниците на тази теория ще кажат, че се отнася за Триединство, защото Христос е наречен „Баща на вечността”. Но по тази причина, заедно с други, ние утвърждаваме, че това не може да има никакво отношение към Триединство. Нима Христос е Баща в Триединството? Ако е тъй, как е Син? Или ако той е и Баща, и Син, то как може да има Триединство? Понеже Триединство е три личности. За да се разпознае Триединство, разграничението между Отца и Сина трябва да се запази. Христос бива наричан “Второто лице в Триединството”; но ако този текст доказва Триединство или изобщо се отнася за това, тогава доказва, че той не е второто, а първото лице. А ако е първото, кой е второто? Твърде ясно е, че този текст няма никакво отношение към такова учение. (стр.167-169).

Както бе отбелязано преди, голямата грешка на Тринитарианците в аргументацията по този предмет е тази: че не правят никакво разграничение между отричане на Триединството и отричане божествеността на Христос. Те виждат само двете крайности, между които стои истината; и вземат всеки израз, отнасящ се за предсъществуването на Христа като доказателство за Триединство. Писанията неизменно учат за предсъществуването на Христос и Неговата Божественост; но те изцяло мълчат по отношение на някакво Триединство. Заявлението, че божественият Син Божий не можел да умре, е толкова далеч от ученията на Библията, колкото тъмнината от светлината. И ние бихме запитали троичника: на кое от двете естества дължим изкуплението си?

Отговорът, разбира се, трябва да бъде: на това, което умря или проля кръвта Си за нас; понеже “сме изкупени чрез кръвта Му”. Тогава е очевидно, че ако само човешкото естество е умряло, то нашият Изкупител е само човек и божественият Син Божий не участва в делото на изкупление, понеже (Той) не би могъл да страда, нито да умре. Сигурно е, казваме тогава, че учението за Триединството понижава Изкуплението, снемайки жертвата, кръвта на очистването ни, до стандарта на социнианството (стр. 173)

Наистина окончателните заключения на Триединството не позволяват на Божия Син да умре, защото като притежаващ независим източник на живот втората личност на Триединството не би могла да умре при никакви обстоятелства. Когато Уагонър писал тези обяснения, Църквата на адвентистите от седмия ден била единна в учението за Божеството и тя единодушно приемала учението на Писанието, че Христос е буквален Син на Бога, роден във вечността. Днес, за съжаление, ситуацията е много различна. Църквата постепенно е възприела една от версиите на това учение, която неизбежно води до същото заключение. Още с навлизането му през 30-те години на 20-ти век някои от познаващите основите на вярата реагирали срещу тези промени. Тяхната реакция отново показва опасността от заключенията на тази небиблейска доктрина:

Адвентистите от Седмия Ден претендират, че приемат словото на Бога като върховен авторитет и че са „излезли от Вавилон”, за да отхвърлят завинаги празните традиции на Рим. Ако ние се върнем към безсмъртието на душата, чистилището, вечното мъчение в ада и неделната събота, това би ли било по-малко от отстъпление? Ако обаче ние прескочим над всички тези по-малки, второстепенни учения и възприемем и поучаваме самата сърцевина, учението на Романизма, Триединството, и поучаваме, че Синът на Бог не е умрял, дори и нашите думи да са в духовен смисъл, това нещо по-малко от отстъпление ли е, самата Омега на отстъплението?... Джъдсън Силваниус Уошбърн - Из Писмо до У. У. Прескът и Генералната конференция - 1940 г. 

За някои може да изглежда странно, че една такава неоспорима и основополагаща реалност като смъртта на нашия Господ Исус Христос, би могла да бъде отричана и то в редиците на Божия народ на остатъка, макар и недиректно. За съжаление, фактите са точно такива. Скоро от една от адвентните църкви в Украйна бе изключен Александр Сидоренко - потомствен адвентист.

 

     Сидоренко е имал много библейски изследвания по различни въпроси, но една от основните причини заради която е изключен е несъгласието му с учението, че цялата личност на Христос не е умряла на Голгота. Той бил толкова учуден от това, че ръководителите изисквали от него да приеме това вярване като доказателство за принадлежност към ортодоксалната адвентна вяра. Сидоренко навярно все още не осъзнава, че е станал жертва на формулировките за Триединството във връзка с персоналността на Божия Син относно които основателите на адвентизма са предупреждавали и дори са причислявали към спиритуализма:

 Начинът, по който спиритуализаторите са изместили или отрекли единствения Господ Бог и нашия Господ Исус Христос е първо като използват старото небиблейско тринитарно верую, т.е., че Исус Христос е вечният Бог, макар, че те нямат дори един пасаж в подкрепа на това, докато ние имаме в изобилие ясното свидетелство на Писанието, че Той е Синът на вечния Бог” (Джеймс Уайт, 29 януари 1846 г., “Дъ Дей Стар”).

Съвременният спиритизъм почива върху същата основа - той само съживява в нова форма магьосничеството и поклонението на демони, което Бог осъди и забрани в древността. В Писанието е предсказано, че “в послешните времена някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамителни духове и бесовски учения” (1 Тимотей 4:1). Във Второто си писмо до солунците Павел посочва особеното действие на Сатана чрез спиритизма като събитие, което ще се изпълни непосредствено преди второто идване на Христос. Говорейки за тази имитация на второто идване на Христос, той заявява, че то ще стане по “действието на Сатана, съпроводено от всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса” (2 Сол. 2:9). А Петър, описвайки опасностите, на които ще бъде изложена църквата в последните дни, казва, че както някога фалшиви пророци въведоха в грях Израил, така ще има фалшиви учители, “които ще въведат тайно гибелни ереси, като се отричат даже от Господаря, Който ги е купил... И мнозина ще последват техните похотливи дела...” (2 Петрово 2:1, 2). Тук апостолът е посочил една от отличителните черти на учителите спиритисти. Те отказват да признаят Христос като Божи Син. За такива учители възлюбеният Йоан заявява: “Кой е лъжец освен оня, който отрича, че Исус е Христос? Той е антихрист, който се отрича от Отца и от Сина. Никой, който се отрича от Сина, няма нито Отца” (1 Йоаново 2:22, 23). Отричайки Христос, спиритизмът отрича и Отца, и Сина, а Библията нарича това проява на антихриста. Елън Уайт - Патриарси и пророци - Гл. 67 Древно и съвременно магьосничество - Параграф 11

Небесни Татко, благодарим Ти, че си ни оставил скъпоценното Си Слово, чрез което можем да бъдем опазени от опасните заблуди на последните дни.