Моралът на безумеца

Публикувана Юни 13, 2019 от Йоланда Дамянова в Общи Намерена: 174

Да си безумец, означава да нямаш разум. Да нямаш разум, означава да си луд. Да си луд означава да си различен, защото в днешно време светът се ръководи от идеята за мнозинството. ,,Мнозинството е право!"; ,,Мнозинството казва така, затова така и ще бъде!". Мнозинството решава кое е нормално, приемливо и правилно, и кое - не. И когато решиш, че няма да се ръководиш от него, ти ставаш различен от нормалното, следователно - ненормален.

Но тъй като масата често залита и възприема неправилни обичаи, навици и възгледи, ненормалното според разума става нормално според човека. Например, нормално ли е да не можеш да изкараш деня, без да вдишаш и издишаш няколко пъти от дима на запаления тютюн? Според обществото - да. Според разума - не. Нормално ли е да знаеш какво е да „спиш“ с някого преди да си минал под венчилото? Според обществото - да. Според разума - не. Нормално ли е жените да бъдат използвани като инструмент в ръцете на маркетинга, като правят телата си възможно най-съблазнителни? Нормално ли е да има еднополови бракове? И колко време ще мине преди нещата (като наркотиците), които ни плашат и отвращават, да станат нормални, приемливи и ненаказуеми? Сигурно не много.

И все пак това не са проблеми. Това са следствията от един проблем. Проблемът, че щастието е осмислило живота ни. Ако запитате 10 човека какъв е смисълът на техния живот, заветната им цел, те ще ви дадат различни отговори. Да отгледат добри деца, да получат някакво отличие и прочие. Но всички тези стремежи в основата си представляват търсене на щастие. И всички са се впуснали в неговото издирване. Дори ние. Малко или много всеки от нас жадува небето, не просто защото там ще види Бог, Исус или ангелите, но защото там ще цари пълна хармония, сигурност и...? Щастие! Нима не жадуваме небето, защото мисълта за вечната погибел смразява кръвта ни? А що се отнася до ,,нормалните" хора, тъй като никой от тях не знае къде да го открие, проверено бива всяко ъгълче, всяка възможност, която животът предлага, всяко „удоволствие“. И започваш с „нормалните“ неща отрано. Има обаче една „малка“ подробност и както винаги, тази подробност е най-съществената част от идеята. А именно, че човекът има вроден усет за морал, за правилно и неправилно. Най-точната преценка. Оригиналното разграничение. Защо първата цигара никога не е тъй сладка и пушекът ѝ не те опиянява? Защо след първото прахче не си нито спокоен, нито удовлетворен? Защото онзи тих и нежен гласец ти подсказва, че не търсиш, където трябва. Но продължиш ли да опитваш, оглушаваш. Гласецът изчезва. Съвестта не говори. И когато един ден си „дръпнеш“ отново, се чудиш „А защо първият път не ми хареса?“ Защото тогава си бил бял. Чист. Светъл. А сега не си.

И този факт те кара да се чувстваш като използвана салфетка. Продал си най-ценното, което имаш, чистотата и свободата си, за едно разочарование и пагубно обезсърчение. А следващата мисъл, която безпощадно се прокрадва в ума ти, е, че връщане назад няма. И донякъде е така. Но само донякъде. Ужасните ,,нормални" неща, които си опитал, завинаги ще останат като неизличим спомен, но винаги можеш да започнеш отначало. Винаги можеш да се разкаеш за грешките си и да се опиташ да живееш в унисон с нежния шепот, който винаги е готов да заговори отново, стига ти да поискаш.

И така. Лудост ли е да спазваш моралните норми? Лудост е. Най-прекрасната, от която можеш да страдаш. И най-странната и презряна от онези, които са сбъркали следата. Толкова ли е да трудно да се водиш от нежния гласец и в края на пътя да се обърнеш и да разбереш, че си живял добре, въпреки че си се запазил чист. Доколкото можеш, де.