Робърт Уилънд се изправя срещу празните заплахи на Лирой Фрум през 1964 г.
Годината е 1964. Лирой Фрум е в процес на написване на своята обемна история на християнството и адвентизма – „Движението на съдбата“, и се е заел да разреши спора за 1888 г., повдигнат от Робърт Уилънд и Доналд Шорт. Той иска да докаже, че адвентните лидери НЕ били отхвърлили вестта за „оправдание чрез вяра“ през 1888 г. Историята е публикувана през 1971 г. с огромна подкрепа от деноминацията, както и самият Фрум казва във въведението:
Инициирано и упълномощено от бившия президент на Генералната конференция – А. Г. Даниелс, през 1930 г., докато изследването продължаваше, то беше одобрено от петима последователни президенти на Генералната конференция и много консултанти... Беше прочетено критично от около шестдесет от нашите най-способни учени-специалисти по деноминационна история и адвентна теология, от експерти по Духа на пророчеството, от ключови библейски учители, редактори, специалисти по масова комуникация, учени, лекари. (стр. 8)
Упълномощена е от А. Г. Даниелс през 1930 г., но заема противоположната на него позиция за случилото се в Минеаполис през 1888 г. Лирой Фрум казва:
Епохалното заседание в Минеаполис се откроява като планински връх, извисяващ се по уникалност и важност над всички останали заседания. Това беше отличителна повратна точка... Тя въведе нова епоха... Следователно 1888 г. дойде да отбележи началото на нова страница и нов ден... 1888 г. не беше точка на поражение, а обрат в посоката, водещ към окончателна победа... Битката от 1888 г. [беше] тежка и победата [беше] спечелена на голяма цена. (Фрум, стр. 187, 191).
Но в „Христос наша правда“ А. Г. Даниелс казва:
Вестта никога не е била приета, нито разгласена, нито ѝ е била дадена свобода на движение, както е било необходимо, за да бъдат донесени на църквата безмерните благословения, които са били скрити в нея... А опозицията разкрива хитрите кроежи на този гений на злото, врагът на всяка правда,… да неутрализира тази вест... Колко ужасни трябва да са резултатите от всеки негов успех в победата над тази вест. (Даниелс, стр. 47, 53, 54).
Преди издаването на книгата Фрум изпраща писмо до Уилънд. Той го съветва да си признае, че не е прав, сега, защото, когато тази книга („Движението на съдбата“) бъде публикувана, ще стане толкова ясно, че Уилънд греши, че той ще пожелае да го беше признал по-рано, за да си спести неудобното положение. Фрум казва, че ще публикува невиждани досега свидетелски показания, че вестта от 1888 е приета и тази нова информация напълно ще потопи Уилънд. Ето какво казва Уилънд в тази интригуваща бележка под линия в книгата „1888 пре-разгледана“:
Д-р Фрум писа на настоящите автори на 4 декември 1964 г., преди публикуването на своето „Движение на съдбата“, изисквайки оттегляне от позициите, които са заели в „1888 г. пре-разгледана“. От нас [Уилънд и Шорт] се изискваше „да направим публично отричане… от определени заключения, [които заключения са, че ръководството от 1888 г. е отхвърлило началото на късния дъжд и силния вик]... Не след дълго пълната, документирана история на епизода от 1888 г. несъмнено ще бъде отпечатана. И ако дотогава не сте променили възгледите си, може да се окажете в най-незавидна позиция. Противопоставянето ще бъде отбелязано.“
На 16 април 1965 г. той ни писа още: „Според мен е по-добре да действате първи и без много отлагане... Вашето твърдение... изпъква като възпален палец, очевидно в конфликт с почти единодушното мнение на нашите учени... Имате голяма смелост да противоречите на твърденията на цялата тази група мъже... аз… не се чувствам… длъжен да споделя допълнителни доказателства с вас...
Вашето нещастно положение ме кара да мисля за състоянието на Илия... Той изрази остро несъгласие с историците и експертите в Израел относно ситуацията. Той смяташе, че е прав, а всички други грешат. Той беше единственият останал верен и беше злепоставян и преследван заради своите твърдения и заключения... Така Илия всъщност охули Израел и даде подвеждащ и очернящ доклад. Той даде невярно свидетелство, хвърляйки клевета върху Израел и неговото ръководство [Ахав и Езавел?]... Трябва да спрете, да отстъпите и да се оттеглите.“ Той твърдеше, че говори с авторитета на Генералната конференция зад гърба си, както и скоро показа нейното безпрецедентно одобрение на книгата му.
Това е тревожно сюрреалистично писмо. Фрум е ядосан на Уилънд, че стои сам, и го сравнява с Илия [!], казвайки, че Илия е грешал в служението си. Илия – човек, взет на небето, без да вкуси смърт, и толкова високо почетен, че слезе с Моисей, за да послужи на Божия Син при Христовото преобразяване! Фрум заявява, че точно този Илия „дава невярно свидетелство, хвърляйки клевета върху Израел и неговото ръководство...“ Изречението е толкова шокиращо, че е почти невероятно, освен че почтеността на Уилънд е безспорна, а тази на Фрум е най-малкото под въпрос.
Фрум, изглежда, симпатизира на Ахав и Езавел. Вижда ли той Ахав като неразбран герой? Може би защото Ахав се опитва да сключи мир и да се обедини [да сподели вестта?] с околните народи, както направи Фрум с неделните църкви? Това е странно, но може да бъде урок за нас, че когато задълбаем в позиция, която е противна на Христовия дух, всичко, което е нелогично в греха, може свободно да изригне.
Ето как отговарят Уилънд и Шорт:
Един от нас отговори на 10 май 1965 г.: „Да се оттеглим въз основа на страх без вдъхновени доказателства, едва ли би... било правилното нещо... което да направим… Господ никога не е искал от човек да направи подобно нещо. Всъщност човек може със сигурност да погуби душата си, като се поддаде на натиска на страха и безпокойството и плахо, без доказателства, отстъпи от това, което е държал с чиста съвест.“
На 10 ноември 1965 г. същият автор писа на д-р Фрум: „Повторих готовността си да се оттегля, ако ми позволите да видя ясни доказателства от Духа на пророчеството. Вие категорично отказахте да ми дадете подобни доказателства... На мен и на други изглежда странно, че изисквате от мен да се „оттегля“, докато в същото време ми отказвате доказателства, които твърдите, че имате в непубликуван материал на Елън Г. Уайт, и които биха изисквали подобно оттегляне от честна съвест... Молитвата ми е в крайния изход на този въпрос [Божието] име да бъде почетено.“
Когато „Движение на съдбата“ се появява в печат, документалното „доказателство“ напълно липсва.
В книгата си Фрум казва, че е имал „клетвени декларации“ на хора в Минеаполис през 1888 г., които заявяват, че са приели вестта. Но той никога не ги отпечатва. Ето как описва това Уилънд:
(б) Никой не е успял да види нито една от събраните „клетвени декларации“ на Фрум, за които се предполага, че удостоверяват, че ръководството приема вестта, тъй като към днешна дата те все още не са достъпни за изследване. Нашият автор ни казва, че те са били предоставени от „действителните участници на конференцията в Минеаполис от 1888 г.“, „сведения [които] се пазят поверително от 1930 г.“, „подписани декларации, написани през пролетта на 1930 г.“ (стр. 8, 237, 238).
Но в двете глави, включващи тези „утвърждения“ (стр. 237-268), нито веднъж на читателя не е позволено да види дори едно от тях. И трите доклада на „очевидци“, които съществуват, не са цитирани. Те противоречат на тезата му. Така от невидими свидетели ни се казва, че вестта от 1888 г. е приета от църковното ръководство, докато трима явни очевидци твърдят обратното. (Ще ги цитираме след малко.)
„Утвържденията“ са предоставени от „около двадесет и шест способни и представителни мъже и жени, които са били действителни участници, наблюдатели или секретари на решаващото заседание в Минеаполис през 1988 г.“ (стр. 239). От общия споменат брой само 13 са предоставени от действително присъстващи лица, така че е възможно да има само 13 „очевидци“. Внимателното преброяване показва, че са направени 64 препратки към тези 26 лица и техните писма и интервюта. Единият е споменат 14 пъти.
Но е неразгадаема мистерия защо авторът, след като прави толкова впечатляващи твърдения, не оставя на тях да говорят. С едно изключение нито едно изречение не е цитирано от всичките 64 препратки, очевидци и др.
Разумът изисква свидетелствата, за които се твърди, че доказват толкова много, да бъдат направени видими в подкрепа на твърдението. Фрум категорично заявява в своя курсив: „Тези свидетели настояха, че в цялата деноминация или в ръководството не е имало отхвърляне“ (стр. 256). И след това оставаме без нито едно изречение от който и да е от тях, което да подкрепя това твърдение.
Няма съд или жури в свободния свят, които биха приели подобен извод без доказателства. И когато предполагаемите доказателства толкова очевидно противоречат на свидетелството на Елън Уайт, членовете на църквата на адвентистите от седмия ден трябва много сериозно да изискват да им бъде разрешено да видят тези доказателства.
Едно от 26-те споменати писма (стр. 248) винаги е съществувало в наследствените архиви на Уайт. Писмото от пет страници, написано от C. C. МакРейнолдс (1853-1937), озаглавено „Преживявания по време на Генералната конференция в Минеаполис, Минесота, 1888 г.“, е индексирано като „Д архив 189“. Писмото завършва със следните две изречения:
Съжалявам за всеки на конференцията в Минеаполис през 1888 г., който не признава, че е имало съпротива и отхвърляне на вестта, която Господ е изпратил до Своя народ в това време. Все още не е твърде късно да се покаете и да получите голямо благословение.
Наличен е също и „Докладът на очевидци от Генералната конференция от 1888 г.“ на Р. Т. Наш. По същия начин той представя доказателства с доста директен език:
Авторът на този трактат, тогава млад мъж, присъства на тази среща на конференцията [1888] и видя, и чу много от различните неща, които бяха направени и казани в противовес на представената тогава вест... Когато Христос беше издигнат като единствената надежда на църквата и на всички хора, говорителите срещнаха обединената опозиция на почти всички старши служители. Те се опитаха да сложат край на това учение дошло чрез старейшините Уагонър и Джоунс. Искаха дискусията по този въпрос да бъде прекратена.
Трети доклад на „очевидец“ също е в хранилището на Елън Уайт и е написан от А. Т. Джоунс:
„През цялото време в комитета на Генералната конференция и между други съществуваше тайно противопоставяне, което ... в края на краищата взе надмощие в деноминацията и придаде на хората в Минеаполис духа на съперничеството и надмощието“ (Писмо до Клод Холмс, 12 май 1921 г.).
Нито едно от тези изявления на очевидци не намери място в „Движение на съдбата“. Вместо това читателят е непрекъснато уверяван, че невидимите „клетвени декларации“ говорят обратното.
Фрум е свършил и добра работа. Уилънд казва, че "Неговите монументални томове върху историята на пророческото тълкуване и условността са невероятен принос към литературата на адвентното движение." Но тук виждаме как защитата на Уилънд за истината през 1888 г. кара Фрум да се привърже към Ахав и да осъди Илия – бялото става черно и черното става бяло! След това той се опитва да заплаши Уилънд, като блъфира, че има информация, която всъщност не притежава! Господи, имай милост. Нека се поучим от тези уроци.
