Размисли на един лаодикиец

Превод от английски на оригиналната статия: Reflections of a Laodicean Man

Като млад адвентист от седмия ден, научих истината за седемте църкви и приложението за последната църква в последните дни. Това знание е наследство от нашите бащи. Забележете как реалността за Лаодикия се появява в разбиранията на Джеймс Уайт.

Състоянието на лаодикийците (хладки и нито студени, нито горещи) не илюстрира ли подходящо състоянието на това тяло, които изповядват третата ангелска вест? Ривю енд Херълд – 9-ти октомври, 1856 г.

След това той продължава като прави следния проникновен коментар:

Ако това е състоянието ни като народ, имаме ли някакво реално основание да се надяваме на Божието благоволение преди да сме послушали “съвета” на Верния Свидетел? [Откровение 3:18-21 цитира се.] - Пак там.

Вслушването в съвета на Верния Свидетел изисква познаване на човешкото сърце, което може да даде само Бог. Това познание бе притежавано от нашия Господ Иисус Христос, когато Той ходеше между хората.

Йоан 2:24, 25 Но Иисус не им се доверяваше, защото познаваше всичките хора 25 и защото Той нямаше нужда да Му свидетелства някой за човека, понеже Сам знаеше какво има в човека.

Един бърз прочит на съвета даден към Лаодикийската църква разкрива група хора, които не познават в действителност какво има в сърцето на човека. Те са народ, който се смята за богат и замогнат и всъщност не осъзнават, че са бедни, окаяни, слепи и голи. Колко жалко състояние е това! Колко ужасно състояние е това! Мисленето че си свързан с небето, когато е така сигурно, че си свързан с пъкъла! Осъзнаването на тези неща кара душата да трепери.

Но доколко е лесно за Адвентиста от Седмия Ден да открие какво е в сърцето на човека и да познае собственото си окаянство? На адвентния народ не е ли дадена голяма светлина? Не ни ли е даден Духът на пророчеството, чрез който сме станали богати в познание на спасителния план? Как може един такъв народ да приеме всички тези неща и все още да бъде сляп, глух, задръстен и глупав? Апостол Павел отговаря:

1 Кор. 8:1-2 А относно идоложертвеното: Знаем, че ние всички имаме знание! Знанието възгордява, а любовта изгражда. 2 А ако някой мисли, че знае нещо, той още не е познал нищо така, както трябва да познава.

Като млад адвентист от седмия ден, аз се взирах в този пасаж, осъзнавайки, че това състояние се прилага за мен, но не бях в състояние да разбера как може да се прилага за мен така както е написан буквално. Не бях ли приел вестта от 1888 г. за оправдание чрез вяра? Не бях ли приел истината за изследователния съд? Не бях ли съблюдавал вярно съботата? Нали бях приел призива на здравната реформа и отказването от всички меса? Не посещавах ли болните и не помагах ли на бедните? Не ходех ли от врата на врата с вестта на живота към един загиващ свят? Не проповядвах ли евангелието и не изучавах ли Писанията с мнозина подпомагайки ги в в църквата на Остатъка? Да, наистина! Тогава как може този съвет да се приложи за мен? О, разбира се, аз бях убеждаван относно неща от живота ми, с които се борех, но някак си дълбочината на съвета ме пропусна. Беше така лесно да отклоня ума си към състоянието на другите хора, когато четях този пасаж.

Когато мислех за моята църква и четях този пасаж, си мислех за отхвърлянето на вестта за часа на Съда от много адвентни теолози, промъкването на учението за еволюцията, снижаването на стандартите и компромиса със света, който виждах навсякъде. Да, сега виждах, че това се прилага за моята църква, но то се прилагаше повече за другите отколкото за мен. Господи, знам, че не съм съвършен, но Боже, благодаря ти, че не съм като другите адвентисти! Най-смирено (леле мале!) и с благодарност оценявам всичко на което си ме научил и това че ме освобождаваш, и приемам съвета към Лаодикия и се променям Господи! И така, този пронизващ съвет, който се прилагаше за мен стана бързо един пасаж, който всъщност се прилагаше за другите хора, въпреки че с устата си можех да казвам, че се прилага за мен. Устните ми изговаряха думите на Бога, но сърцето ми бе все още сляпо, задръстено и глупаво. О, окаян човек!

Преди седем години бях пастор на църквата на Божия остатък. Проповядвах вестта за оправдание чрез вяра. Кръщавах грешници в Божието царство. Бях отдал живота си за напредъка на Божията кауза. Бях наследник на вярата, веднъж предадена на светиите! О, всъщност случаят не беше такъв. Вярвах в Триединството и бях объркан относно синовността на Иисус. Не бях наясно с това, че Той беше роден. Всъщност сега когато поглеждам назад, виждам че бях напълно объркан!

И така, поглеждайки назад, преди седем години, виждам един човек, който е вярвал, че има истината, но това което вярвах щеше да ме остави извън Божието царство! Мислех си, че имам Сина на Бога, но имах фалшификат и затова бях напълно изгубен!

Сега думите на съвета към Лаодикия започват да проникват в ума ми. Виждам себе си като един, който наистина е бил сляп, беден и гол, но ще стана ли отново жертва на същата съдба както станах преди? Знанието възгордява! Дали знанието ми за Сина на Бога ме кара да се върна в лаодикийското си състояние и да викам “Благодаря ти Боже, че не съм като другите адвентисти, които вярват в Триединството.” За това ли дойдох толкова далече, само за да бъда в същото състояние, както бях преди? О, окаян човек, кой ще ме избави от това тяло на смъртта?!

Но и нещо повече, веднъж прегърнал истината, аз се опитвах да убедя другите да ходят, така както ходех аз, да подхождат към църквата както подхождах аз. Аз все още казвах на хората „Знам пътя!.” “Имам истината!” Няма ли край тази човешка нагласа? Кога един такъв човек ида до края си?”

Ето ги думите на Иисус към Лаодикия. Това е пътят към живота.

Откр. 3:19 Ония, които обичам, Аз ги изобличавам и наказвам: затова бъди ревностен да се покаеш.

Дали познаването на истината ме караше да се чувствам изобличен и наказан със страдание на душата, което води към покаяние? Мислех, че имам истината и бях сляп. Мислех си, че познавам правдата чрез вяра, но нямах единородния Син – самата истина на правдата чрез вяра. Мислех, че познавам пътя към царството, но признавайки слепотата си аз се доказвах като лицемер. Ставаше ясно, че все още съм объркан.

Господ в Своята велика милост ми позволи да бъда изключен от църквата Му. Той позволи това, за да ме смири и да ме доведе до покаяние. Водачите на църквата ме благословиха много чрез това, че ме накараха да спра по пътя и да започна да си задавам въпроси. В тишината на моя дом, имах шанса да изследвам себе си и да открия, че в действителност аз съм един лаодикиец. Като тринитарист и като адвентен пастор сега поглеждах назад и виждах, че със сигурност заслужавах да бъда избълван от устата на Христос. Получавах само това, което заслужавам. Все още ли ще бъда глупав, за да ходя в искрите запалени от самия мен, представяйки себе си като почетен от Бога, смятайки че Бог е на моя страна и че имам истината и знам пътя. Душата ми трепери! Господи, избави ме от това тяло на смъртта! Избави ме от човека, който винаги смята, че е прав и вижда другите като сбъркалите и се задоволява в своето познаване на истината, когато сърцето му е пълно с грубост, гордост и самоувереност. Нека бъда човекът, който чака в тишината и скърби за своето състояние и да позволя на Господ да прави с мен каквото Той желае, а не аз.

Татко, нека тези думи бъдат на устните ми:

Лука 18:13 А бирникът, като стоеше надалеч, не искаше дори очите си да повдигне към небето, а се биеше в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мен, грешника.

Псалм 22:11 Да не се отдалечиш от мен, защото близо е скръбта, защото няма помощник!

Господи, ти си ми обещал дара на покаянието. Казал си ми, че трябва да жалеем както някой жалее за едничкия си син. Нека този дар дойде за мен лаодикиецът.