Тясната порта – Мат. 7:14

Публикувана Окт 10, 2015 от Елън Уайт в Християнски начин на живот

Превод от оригиналната статия на английски: The Strait Gate

"Понеже тясна е портата и тесен е пътят, който води към живот" Матей 7:14.

По времето на Христос, хората от Палестина живеели в градове обградени със стени и тези градове били разположени предимно на хълмове или планини. По пътя към портите, които били затваряни при залез, се минавало през стръмни, скалисти пътища и пътникът, който пътувал към дома към края на деня често трябвало да бърза много и да се изкачва с голямо усилие, за да достигне портата преди да дойде нощта. Скитниците били оставяни навън.

Тесният път нагоре, водещ към почивката у дома предоставил едно впечатляващо сравнение за Иисус, за представянето на християнския път. Пътят, който поставям пред вас, казал Той, е тесен; през портата се влиза трудно; защото златното правило изключва всякаква гордост и амбиции на аза. Действително има един по широк път; но неговият край е унищожителен. Ако решите да вървите нагоре по пътя на духовния живот, трябва постоянно да се изкачвате, защото това е един път нагоре. Трябва да се движите с малцината; защото множеството ще избира пътя надолу.

По пътя към смъртта може да отива цялата раса, с всичката им световщина, всичката им себичност, всичката им гордост, нечестност и морална низост. Има място за мнението и доктрините на всеки, пространство да следваш наклонностите си, да правиш всичко, което може да диктува себичната любов. За да се ходи по пътя, който води към унищожение, няма нужда да се търси пътя; защото портата е широка, и пътят е пространен, а и краката естествено тръгват по пътя, чийто край е смърт.

Но пътят към живота е тесен и входът е [139] стеснен. Ако се придържате към някой затормозяващ грях, пътят ще ви изглежда прекалено тесен. Собствените ви пътища, собствената ви воля, собствените ви лоши навици и практики, трябва да бъдат изоставени ако ще следвате пътя на Господ. Този, който желае да служи на Христос, не може да следва мненията на света или да посрещне неговите стандарти. Пътят към небето е твърде тесен, за да могат по него да се ширят рангове й богатства; твърде тесен за прояви на честолюбието, което прави личното аз център на всичко; твърде стръмен и скалист, за да бъде изкачен от ония, които обичат удобствата. Труд, търпение, себеотрицание, укори, бедност, съпротива от страна на грешните – това беше Христовата участ, и то трябва да бъде и нашата, ако искаме някога да стигнем Божия Рай.

Но от това не заключавайте, че пътят нагоре е тежкият път, а тоя надолу – лекият. Пътят, който води към смъртта, е осеян с болки и наказания, грижи и разочарования. По него се срещат много предупреждения да не се отива по-нататък. От любов към нехайните и упоритите, Бог не ги оставя тъй лесно да се погубят. Разбира се сатана представя пътя си така, че да е приятен на вид; но всичко е измама. По пътя към злото има горчиви упреци и пояждащи грижи. Може да изглежда приятно да се следва гордостта и светското честолюбие, но краят е болка и мъка. Себелюбиви планове може да обещават съблазнителни изгледи и надежди за наслада, но ние ще видим, че радостта ни ще бъде отровена и животът ни огорчен от надеждите, които са поставяли личното аз за център на всичко. Входът към широкия път може да започва с украсена с цветя порта, но самият път е трънлив. Светлината на надеждата, която блести на входната порта, се превръща в тъмнина на отчаянието, и душата, която върви по този път, потъва долу в сенките на безкрайната нощ. [140]

„Пътят на коварните е неравен”, а пътищата на мъдростта са „пътища приятни и всичките й пътеки – мир” (Пр. 13:15; 3:7). Всяко дело на послушание към Христа, всяко себеотрицание заради Него, всяка тихо понесена скръб или велика победа над изкушението е една стъпка към славата на окончателната победа. Който приема Христа за водач, бива воден сигурно. И най-големият грешник няма да сгреши пътя, нито на един трепетно търсещ не ще липсва святата светлина по пътя му. Макар пътят да е тъй тесен и тъй свят, че по него не се търпи никакъв грях – там има помощ за всички, и никоя съмняваща се и трепереща душа не казва: – Бог не се грижи за мене.

Пътят може да води грубо и стръмно нагоре – отдясно и отляво може да има пропасти. При странствуването си по него ние може да побеждаваме различни трудности, може би ще трябва да работим тогава, когато, уморени копнеем за почивка, или да се борим, когато сме изтощени, да се надяваме, когато сме се съвсем обезсърчили. Но имаме ли Христа за водач, ние все пак в края ще стигнем до желаното пристанище. Сам Той е минал по стръмния път преди нас и го е изравнил за нашите нозе.

По целия стръмен, водещ към вечния живот път, ние срещаме източници на радост, за освежаване на изморените и всички, които вървят по този път на мъдростта са много радостни, дори и за страданията, защото Онзи, когото обича душата им, върви невидим до тях. С всяка крачка по-нагоре те все по-ясно чувствуват докосването на Неговата ръка – при всяка стъпка по техния път падат все по-светли лъчи от славата на Невидимия и техните славословия стават все по-високи и се издигат все по-нагоре, за да се съединят с песните на ангелите пред Божия трон. „Пътят на праведните е като светлината на разсъмване, която се усилва, додето стане съвършен ден” (Пр. 4:18). [141]

 

Из „Мисли от планината на блаженствата – с. 138-141 / бълг. „Влезте през тясната врата”