Моите възлюбени адвентни братя
Публикувана Авг 20, 2012 от Ейдриън Ибънс в Лаодикийската вест
Превод от английски на оригиналната статия: My Beloved Adventist Brethren
През последните няколко седмици имах възможността да посещавам Църквата на Адвентистите от Седмия Ден. Това стана само малко повече от два месеца след моето изключване от църквата и аз изпитвах едно силно желание просто да седна в църквата и да бъда с моите братя. Църквата, която е близо до мен не е онази от която бях изключен, и затова, въпросите около моето изключване не бяха на преден план и в центъра на дискусията.
Като разсъждавах за радостта на моя възлюбен Спасител и дълбокото чувство на любов, което дойде в сърцето ми от познаването на родения Син на Бога, добих дълбоко усещане на скръб за това, че братята ми не Го познаваха. Повечето дори не знаеха, че Той им липсва. Усещам такова силно желание да мога да разкажа на моите братя за радостта, която намерих във възлюбения Син, но способността ми да споделям зависеше от това, че на мен се гледаше като такъв, който е срещу църквата и който представлява опасност за членството й. Когато изливах сърцето си пред нашия Отец, аз се помолих да ми се отвори път за свързване с моите братя.
Скоро, след една поредица от събития, получих покана да дойда на църква, което приех с благодарност. Просто да бъда близо до моите братя, да стоя с тях и просто да постоя тихо и да се помоля в Божия дом. Това беше достатъчно, за да имам радост.
Когато влезнах в църквата, плътта ми се готвеше за отхвърляне, но в духа си усещах едно по-голямо желание да се свържа с моите братя. Любов или страх щеше да се изпише на сърцето ми? Дали желанието ми да се защитя щеше да надделее над желанието ми да излъчвам любовта и приемането, което бях намерих в Христос? Съзнателно насочих мислите си към радостта, която бях намерил и нуждата да отразявам любов, вместо страх и разочарование.
Бях посрещнат топло и няколко човека говореха с мен и изразиха щастието си за това, че ме виждаха там. Когато започнах да се движа към най-вътрешната част, се чудех дали няма да бъда проверяван и разпитван. Още веднъж плътта се опитваше да ме защити и да ме накара да се съсредоточавам върху себе си. Аз, аз, аз! Азът винаги търси господство, опитвайки да доведе душата до скръб. Елън Уайт е писала следните силни думи:
Битката срещу аза е най-голямата битка, която някога се е водила. Предаването на аза, предаването на всичко на Божията воля, изисква борба; но душата трябва да се подчини на Бога преди да може да бъде обновена в святост. {Пътят към Христос – с. 43 параграф 3}
Посещението на църквата при такива обстоятелства, се оказа голямо благословение за мен, тъй като аз разкривах нов пореден слой на аза, който очаква, влече и се опитва да стане благодетел на душата ми, докато в същото време се опитва да ме откъсне от моя Възлюбен и да ме направи роб на самосъжалението. Не! Няма да бъда управляван от такива зли желания. Христос е победител, Христос е Цар, Христос не се срамува да нарече тези Свои братя, така че какво е това, което ме подтиква да се отдръпна?
Докато седя в църквата, се присъединявам към пеенето на познат химн. Оглеждам се и наблюдавам многолюдната конгрегация. Един дух на безчувственост изглежда доминира в църквата и аз просто копнеех да мога да споделя с тях живата вода, която намерих. Тогава, станах свидетел на нещо, което се случи там отпред, от което буквално останах без дъх. В тази част от секундата в душата ми се разрази война. Почувствах дълбоко усещане за болка заради това на което станах свидетел и веднага усетих, че плътта ми започва да желае настойчиво да завземе трона на сърцето ми. Почувствах, че душата ми започва да се отдръпва с ужас, но успявах да наблюдавам всичко това сякаш беше на бавен кадър. Дадено ми беше възприятие, с което да видя директно през тази преструвка. Желаех да разкъсам дрехите си и да покажа възмущението си от една такава обида към нашия великолепен Баща.
В тази част от секундата, ми се даде възможност да избирам. Благодарен съм, че ми беше даден този избор. Това беше централният въпрос и темата на моето жалеене. Срамуваш ли се да ги наречеш свои братя? “Господи Иисусе, помогни ми да разкрия твоята любов и ми дари сила да надмогна тази нечестивост в мен.” Молех се в сърцето си. Отче, моля те прости ни за тези неща, които навярно ти причиняват толкова много болка. Докато се предавах на Духа, почувствах потоп от топлина в сърцето си. Да! Те са моят народ и аз съм част от тези неща. Почувствах изпитващия съд в душата си. Наистина ли обичах братята си? Не се ли срамувах от тях? Не исках ли да избухна от ужаса на чувствата? Но, нашият Отец е свидетел на тези неща всяка седмица, във всяка църква по света, и Той все още им дава дишане, храна и щастие, опитвайки се през цялото време да ги привлича, умолявайки ги да приемат Неговия Син.
Скъпи Татко, благодаря ти за пречистващите изпитания, които идват близо до душата и ни разкриват по-дълбоката битка на аза; тази най-голяма от всички битки. Благодаря ти Господи Иисусе, че си спечелил за нас Духът на онзи, който не се срамува да ни нарече братя. Аз те обезславих и живях глупаво в миналото си, но ти не се срамуваше да ме наречеш свой брат. Колко съм благодарен за тази чудна истина. Моля те, нека твоят Дух живее в мен, за да мога да разкривам характера на Иисус, като един който триумфира над плътта чрез любовта и да се придържам към Неговите братя дори, когато са в мрака на заблудата. Тази молитва отправям към теб Отче в името на твоя прекрасен Син.